Хубав празник на всички!

Христос воскресе!

Разкази и стихове
от Николай Бекриев-Заека

ПЪРВИЯТ РАЗКАЗ


Първият разказ, струва ми се логично не е фактически първи. Доста време и опити са необходими за до достигнеш до него. През цялото време си мислиш, че се занимаваш със значими неща но впоследствие като се обърнеш назад ги виждаш доста изпразнени от съдържание, по точно с малка вместимост за съдържание. Те са далечни от теб и трудно може би се забелязват подробностите, но все пак имаш нужда да се докоснеш до истински вълнуващи неща и това винаги се забелязва.
Първият разказ е практически започнат без идея, той започва от едно чувство. То се заражда в теб и ти веднага или по – точно след минута решаваш, че това чувство трябва да се съхрани на всяка цена. Да се пресъздаде и опише. То е много богато чувство, съдържа в себе си нюанс на състрадание, на топлина, на сериозни постъпки, на искрено поведение.То те предпазва някак си от мръсното усещане за нещата- това, от което се опитваш да се отървеш като се къпеш два пъти дневно. При мен това помага, но само докато измине поредния ден или по някога два. Но винаги се връща при мен чувстовото за пошлост и мръсно.
Точно на противоположната страна стои чувстовото на първия разказ.
Той се роди от едно докосване. Протяга ръка и те докосва. Но има значение кой прави това.Той е сравнително луд. Той е вече леко оплишевял. Той е средно висок, нито светъл нито мургав. Облечен всеки ден в различни дрехи. Младежка небръсната брада и мустаци. Той не е мръсен. Но не е като другите. Докосва те с един пръст, но движението прави с цялото си тяло. Една вълна се заражда в него и когато достигне до теб ти си почти разочярован че от допира не се ражда светлина – толкова миестично изглежда неадекватното му поведение. Мислех да ви кажа ие как се казва , но не съм сигурен че е необходимо. Той е единственият герой на моя разказ и поради това е лесно да бъде открит насред историята. А история всъщност няма. Или по-точно той е моята история.
Идва сутрин, не всяка сутрин. Не идва често, за това ти прави силно впечатление когато идва всеки ден т.е. често. Понякога е съвършено луд, понякога не толкова. Иска да работи, всъщност не съм сигурен, може би аз искам да работи – нека бъде по нормален. Иска пари – давам му, не много. Може би за това идва още. Не сме се изчерпали взаимно. Говори интересно, говори за реалния живот, който от някъде от страни все пак наблюдава. Понякога е щастлив понякога тъжен. Винаги се извинява.Не знам за останалата част от живота му нищо, разказва ми но не мога да си я представя. Няма документи. Помогнах му да си извади. Изгуби ги. Искаше да пътува за някакъв манастир и дори тръгна, но скоро се появи пак. Понякога плаши хората – много е различен извива врата си нагоре и настрани и издава динозавърски звуци – на щастие. Звуците за тъга са надолу силно превит от проблемите си бързо ходещ и проклинащ, предполагам. Чака те сутрин на вратата. Винаги говори, винаги започва пръв. Има какво да каже, има какво и да разказва. Работи усърдно. Безсмислени неща. Всъщнот така проси предполагам. Сигурен съм че го прави и с други хора. Но не съм го виждал. Нека оставим нещата такива кавито са. Аз трябва да излизам. Той също сигурно е зает в момента. Край.


ВТОРИЯТ РАЗКАЗ

Вторият разка се оказа, че поизчака доста във времето. Може би поради страх от първия се поотдалечи малко. Страхът твърде много доминира напоследък така, че това може би бе най – малкото което можеше да се случи, имайки предвид че можеше въобще да не се появи.
Той отново няма име. С огромни длани – неестествено обезкосмени. С неопределима възраст. Може би наистина мините имат някакво метафизично влияние върху жертвите си. Не говори ясно, почти неразбираемо е всъщност, може би трябва да съм по честен и внимателен с него. Разказва че мините са неговият град. Живее на удивително отдалечено място- резерват. Виждаме се веднъж в живота. Но и други са го правели. И останали погребани там, защото “въздухът е по чист”.
Къщите са красиви дървени като пред морето, но пред тях се извива планината. Нагоре към небето са удивително леки – плоски рядко наредени дъски. Надолу към земята са страшно твърди- каменни, почти до над ханша. Улиците като че прихващат от тежестта на къщите - застинали и неравни, вкаменени. Плъзнали навсякъде наоколо, като че ли ще завладеят цялата планина. Не са стъпкани, не са охлузени, като че няма кой да направи това. А и кучетата изглеждат самотни. ”Имаме проблем с водата, иначе е топло”. Не е много приятна консервираната гледка. Може би защото и аз съм част от нея. От страни сигурно е супер. Наоколо преобладават отрицателните знаци, те защриховат почти всичко. Само слънцето изглежда все още любопитно и без претенция. То придава млад вид и на някои растения наоколо. Те пък създават атмосфера за летеж на някои насекоми, които раздвижват въздуха – и толкоз. Останалото – всеки тропот на копито, мърморене на дълечен камион или котка наоколо е опасно за докосване. Твърде близко застанало минало. Има опасност, да има опасност да те погълне, но само ако искаш. Лъжливи са тези изказвания за силата на историаята.
Ядат върху каменни маси, но не всички, предполагам само тези които виждаме. Модерно е, за това и аз съм тук – за да видя какво е модерно. Видях, но точно тогава ме заболя корем. Честно. Човек може да превъзмогне такава болка, има си начини, но със сигурност само временно. Повече не се опитах. Повече - когато съм по-готов. Повече надявам се от всичко. Повече, надявам се и от това което не съм видял. Повече, надявам се и от каквото видях. Повече, до следващия корем, нали знаете – само временно. Край.


ТРЕТИЯТ РАЗКАЗ

Третият разказ започва бързо, усеща се устремът му към следващите. Почти вижда образът, който иска да опише.
Изпънат, изпъчен, изнервен, изхвърлен някак си, но всъщност самоуверен, нахален, почти умен. Чернокос и мугав- признак на добро здраве и обещаващ вид за още биологичен живот, във всичките му видове. Винаги се опитва да надмогне другите, подръжават му. Интересно, защото на практика повечето хора, които среща го мразят, и не само защото се страхуват от него. Нападател, но не на всяка цена. Има повече успехи от другите. Не е добър човек.
Всъщност, казах ли, че отново няма да кажа името му – струва ми се ненужно. Той самият се е насочил към някакъв образ и си личи, че му е приятно когато вкарава някои нови елементи. Има огромна връзка ключове – една. Интересно, защото предполагам че така рискува повече. Мисля че той рискува доста. Но за по – дребните неща, засягащи човешки съдби.За пари или други ценноти май не е много смел. Понякога е много глупав. Но май всеки понякога е такъв. Понякога е лош.
Тази думи е изгубила ужасното си значение и хора като него може би от това се успокояват и не страдат от същността си. Да си лош според мен е ужасно. Не ме интересува дали се раждат такива хората или така нататък. Но мисля, че и добрите и лошите изстрадват това което са. Значи ли това, че всички страдат. Да, понякога. Интересно е, че можеш да разделиш нещата на части и в един момент те да бъдат едни, а в друг други. Нещата се променят, но това не е нито толкова сигурно, нито ми се ще да звучи като извинение, нито като обяснение, защото е несериозно. Разделяш нещата защото така си преценил. Променят се нещата, защото така си ги видял. Интересно е как изглеждат нещата които свършват.Аз съм виждал такива, вие също, предполагам. Аз се страхувам от нещата, които свършват. И се респектирам от тези, които започват.
Нашият герой остана някъде много назад и почти не се вижда вече – той и не заслужава повече. Край.


ЧЕТВЪРТИЯТ РАЗКАЗ

Четвъртият разказ има кофти номер. Доста ме измъчи, и все още го прави. Не харесвах четворките като оценки: нито - не знаеш, но те знаят кой е баща ти; нито - знаеш, но те пак знаят кой е баща ти. Въобще – бащи.
Иска ми се да разкажа за едно момиче, но не мога все още, за това ще ви разкажа за друго, за да не свърши историята твърде бързо. Тя е малка. Това го забелязах късно, не знаех че и по - малките момичета са съвсем пълноценни жени. Интересно подпстригана, тук образът и се смесва с други интересно подстригани момичета, които познавам, но запазвам фокусът си върху нея. Има големи гърди, но всъщност аз никога не съм ги виждал само съм ги усещал. Дъщеря е на един велик баща, това ме впечатлява, но тя не разказва много. Искрена, аз също, но не съм много забавен. Мисля че тези неща зависят и от нея. Интересна физиономия, извинявам се, лице – интересно лице, предболагам че ще има спечелени доста битки – борец-като яйцата. Интересно се облича, млада и не съвсем разбираема за мен. Може би за това и не стоя съвсем близо до нея и за дълго, защото не разбирам. От както я познавам аз остарях усетно, а за нея такива неща няма. Запознахме се по хубав начин, но мисля, че там някъде се изчерпва всичко. Всъщност имаше и още един хубав разговор, който ме спаси в лутането ми по друго момиче, но това не е онова момиче от петия ред от горе на долу - въобще не можеше ли да има само едно момиче, което да познавам. Мисля че историята почти прозира от слабост, но трудно се подхранват тия истории.
Тя има белег под долната си устна вляво, хубав белег, подобаващо за дъщерята на великия баща. Веднъж ме обвиниха че използвам думата велик твърде лесно, аз отговарям пред себе си – “Да наистина твърде лесно я използвам.”. Но нещо не мисля за това. Запознах се и с тялото и по късно, но предпочитам това да беше тялото на момичето от петия ред от горе надолу, защото аз така се чувствах - егоистично, но не съм знаел че така ще се получи. Въобще навлизам в територията на вината, където боката ти става съветник. Опиянява те и ти губиш изхода, свикваш с нея. Не се сприятеляваш и по добре, но и много много зле. Слабост – сладост. Не мислете че слабите хора не изпитват удоволствия, слабостта е нещо като победата, но надолу с главата, полата и скрива лицето и ти никога не го виждаш, но виждаш всичко скрито под нея, неща които и най - великите победители не са и сънували че съществуват - само фантазират за тях.
Сладостта от слабостта си е все пак слабост. А аз така и нищо не почувствах към това момиче, може би по някога ме вее лек еротичен ветрец, но само в нейно отсътвие. Все още сънувам момичето от петия ред - от горе на долу. А преди мисля че не сънувах, само спях. Сега не спя, но мисля че болката ме държи буден. По накога ми се иска да поговоря с това момиче за нещо такова, но мисля че това няма да станае никога. Когато бяхме заедно тя не заспа цялата нощ, аз се събуждах само за любовните сцени. ”Може ли” – никога не съм го казвал в такъв момент. ”Може” – не знам какво и къде е казвала. Това беше ниската част след високата екзалтация, когато едва не се пребихме, и когато разбрах, че не съм прав за нея и за себе си.Аз и сега нямам отговорите, но се надявам че те са тръгнали вече от някъде много далече към мен.
Истината за четвъртия разказ е, че исках той да се състои от едно изречение: “Четвърти разказ няма”. Край.


ПЕТИЯТ РАЗКАЗ

Петият разказ е точно в средата на всичко. Не мога да разбера кое е по добре да си в сърцевината, в средата на нещата т.е. далече от повърхността или обратното.
Сутрин. Навън е все още тъмно. Леко изщракване от включването на пространствените ефекти от хай фи системата. Именно те издават първия звук за деня – те, които не съдържат в себе си никакъв звук. Много тихо и ритмично започва да настъпва Равел. Много е красив, идеалната сутрин. И въпреки това не можеш да станеш поне няколко минути. Ти естествено се събуждаш още от най - тихия първи звук, защото това се случва всяка сутрин от година и половина вече. Музиката запълва няколко десетки минути, но винаги завършващи на девет. Кръглите числа не са добре приети в сутрешните графици, те вещаят закъсненията. Всяка сутрин се удивляваш на това, че въпреки цялата съпротива на тялото ти, накрая винаги се събуждаш. Като че ли обрадното е абсолютно невъзможно. Това се постига с времето, но това в никакъв случай не е постижение.
Ритмиката засяга все по чувствително сетивата ти. Банята се оказва най - близкото скривалище, но музиката от другата стая неотменно отмерва всеки наколко минути закъснение, защото прекрасно знаеш колко парчета остават докато системата автоматично, рязко и отведнъж се изключи и заспи за твоя сметка. Сутрините са три вида и трите безумно еднакви и безинтересни, така че могат да се смятат и за един вид – сутрини. Не зависимо от варияциите: с гладене на риза, с бръснене на брада или с нито едно от тях те са съвършено еднакви.
По пътя за банята задължително пускаш телевизора – за информация. Безценна информация състояща се от картинки на облачета, капчици и слънчица. Нарочно умалени в единия ъгъл на телевизора , за да създадат максимална трудност на събуждащия се при тяхното откриване и разчитане.
Равел е все още спокоен и монотонен. Но ти знаеш че накрая винаги изперква и започва да свири фалшиво. Ти познаваш това музикално натъртване до болка , защото точно тогава се пада всеки път номерът с лицевите опори. Той е абсолютно задължителна част от събуждането, дори бих казал почти финалното късане на лентата. С времето то носи и болки, но ти не обръщаш внимание това е савсем сигурна част от началото на деня ти. Ако я отстраниш си сигурен, че ще се срути всичко, сякаш е измъкнато кубчето в основата на ежедневната ти детска кула. Събуждането, обаче не приключва толкова лесно то продължава и след твоето излизане. То не позволява никога да бъде изоставенно и захвърлено някъде из измачканите чаршафи. То се носи с теб като лека миризма на парфюм, който едва доловимо те кара да му обръщаш внимание почти непрекъснато, и нахално напомня за себе си веднага щом забравиш за него. Едва тук Равел дори сменя акорда. Започват да се пресичат автобусни линии с траектории на коли, релси с асфалтови пътища, пресечени осови линии с пешеходни пътеки. Музиката, която звучи вече само в главата ти, която затвърждаваш всяка сутрин със сигурност се усилва все повече и повече. Вече си мислиш, че е крайно време да се събудиш, за да се спасиш от това кошмарно и нахално натрапване. Изкачваш се по стълбите, отваряш вратата и се изпльоскваш носред деня: “Добро утро”. Край.


ШЕСТИЯТ РАЗКАЗ

Шестият разказ е мистичен, с неясни очертания, неясно послание, неясно раждане и неясен край. Шестият разказ е мъдър, но само за себе си.
“Купете си билети за хартиени самолети” – каза, и наусна сградата. Не го видаха повече. Чу се че заминал за Аляска. Но дълго след него се говореше, че ако се върне всичко ще се оправи. Само той посмя да замине, а всички го чакаха.Сякаш цялата кооперация се изнесе в Аляска. Не съм чул да се е върнал още.
“Купете си билети за хартиени самолети”- каза, и скочи от покрива. Не можаха да го спрат. Запълни празнотата от липса на събитя за един скок време. Превърна се в малка картинка, тиражирана в броя на присъстващите. Очевидно тръгна за някъде, но за къде остана тайна за всички. Не го видяха повече, въпреки чу си го представяха в спомени.
“Купете си билети за хартиени самолети” – каза, и простря ароматното пране на терасата, то я обгръщаше с такава изкуствена свежест, че напълваше дробовете и с пластмасов въздух, а мислите и с кукленски истории. Погледна нагоре и като че ли за миг стана отново човек, размърда тяло и се замисли – по силна и по смела. Не съм видял кога е спряла да простира прането си.
“Купете си билети за хартиени самолети” – каза, и хвърли един от втория етаж на училището, беше в класната, но имаше междучасие. Класнатата стая е толкова уютна по време на междучасие, там си защитен от проблеми, които не разбираш. Проблемите сега бяха долу в градинката и се белееха сред тревата, като любопитни находки или като обикновени хартиени боклуци. Чух че един ученик скочил от втория етаж на училището, но за по голям проблем. На него не му се наложи да го прави, освен това твърде бързо го хванаха.
“Купете си билети за хартиени самолети” – каза, и реши че ще се получи една страхотна история за хартиени пилоти и стюердеси които понякога с опасност за живота си подгизват от влажни целувки. Безупречно бели с красиви тела те се наелектризират и залепват един за друг понякога и от цял метър разстояние. Техните хартиени пътници са толкова крехки че се нуждаят от постоянни грижи в защитата им от пожълтяване, изсъхване или намокряне, или скъсване, ако някой ги настъпи, и всичко което се сетите. Но нашите стюардеси са най – безупречните хартиени стюардеси в книгите. Не съм чувал да са се проваляли досега.
Така че “Купете си билети за хартиени самолети”. Край.


СЕДМИЯТ РАЗКАЗ

Седмият разказ е второто начало. Той те кара да се надяваш. Във втората половна на нещата той е най-доброто. Седмият разказ има най- красивото име.Той е очакване.
Менюто на съдбата:
1.”Френска пясъчна” - нискокалорична супа; 2.”Орис” - със дояжане; 3.“Оловни сълзи” със солено минало; 4.“По - тънък джин от асппирин” - консерва; 5.Циганска баница “Детство”; 6. Мляко – “то изпили си, баба ? ”; 7.Пататник – “Голяма беля наравихме”; 7.”Къде да седна “ – Супа борш; 8.Палачинки със сирене – “Много”; 9.Палачини със сирене – “Тежко ми е”; 10.Чай – “понастинал съм”; 11.Чай - “Не ми се пие”; 12.Трохи – “те хляб къде оставяш”; 13.Миш-маш – “Обичам”; 14.Пълнени чушки – “Цяла тава”; 15.Смидаль – “Родопска закуска, пъжен хляб със захар”; 16.Червен ориз “Искам и салам”; 17.Чужда манджа – “Всякаква”; 18.Боб – “Не ям много”; 19.Зелен фасул – “С кисело мляко”; 20.Пица навън – “Тя е много хубава”; 21.Ядки – “Ефтини от същите”; 22.Сандвичи – “Дотирай прехода”; 23.Домашно приготвена супа- “Сипи си”; 24.Пиле в буркан – “Тежки сакове”; 25.Кафе – “ли пиеш вече?”; 26.“Не мога да те напусна” – Сок от праскова, а може и Мултивитамин; 27.Кюфтета в сос – “От столовата”; 28.Ориз с месо – “За два купона”; 29.Първо , второ и трето – “Пак съм вкъщи”; 30.Сурово пиле – “Първи опити”; 31.Спагети в мивката – “Опитай пак”; 32.До три кебапчета – “Забележи компанията”; 33.Туршия, вкисната – “Забравил съм я”; 34.Агнешко варено – “Великден”; 35.Сърми от вкусните ”По Коледа”; 36.Торта – “Ям от възпитание”; 37.Баклавички – “Къде е късметът?”; 37.Коктейли – “За Мъката”; 39.Чист ром – “Прекрасни спомени; 40.Чист ром – “Ужасни спомени”; 41.Доматени кръгчета със сирене отгоре – “Горд съм, че те познавах”; 42.“Какво да правя” – загоряло; 43.Топено сирене във восък – “Франция”; 44.Чипс – “От първите”; 45.Чипс – “От всякъде”; 46.Цигари – “Не, благодаря”; 47.”Какво да правя като нямаме” – Салам; 48.Малки доматчета на клечка – “Само веднъж”; 49.Ананас – “Кокосов орех”; 50.Рохки яйца – “Закуска в миналото”; 51.Сух хляб – “Баба ти почина”; 52.Мед “ За живите”; 53.Печена царевица – “Предпочитам варена”; 54.Студена вечеря, без предястие – “Гладен съм”.
Забележка от персонала: ”Съдбата работи с 10% сервиз.”
Какво да си поръчам?
Какво ще донесат? Край.


ОСМИЯТ РАЗКАЗ

Осмият разказ е равновесие.Той е безкрайност.Той свършва там където започва и започва там където свършва.
За това започвам от средата, там където се пресичат две истории.


ДЕВЕТИЯТ РАЗКАЗ

Деветият разказ е предчувствие за края

ДЕСТИЯТ РАЗКАЗ

Десетият разказ е последният разказ

ДА ХВАНЕШ СЕКС СЦЕНАТА

Не забравяйте, че има едно
момиче което ви обича, въпреки че
честите разговори замъгляват това чувство.

ДА ХВАНЕШ СЕКС СЦЕНАТА

Да хванеш секс сцената по телевизията през 1989 г. не беше толкова проста работа. През осемдесет и девета Тони Самичков тъкмо навършваше 15 г. Беше роден през лятото, така никога не се налагаше да носи бонбони в училище, по случай рождения си ден- за което бе особено благодарен на родителите си.
На 15 г. Тони бе наясно с всичко около секса, но само дотолкова, доколкото може да се каже това за един напълно девствен младеж. Той всъщност много рано отприщи мъжката сила, която се надигаше в него и позна сексуалното удоволствие. Това опознаване на тялото се оказа доста сложно занимание. От самото начало Тони се отнасяше към него като към нещо много сериозно и почти опасно за живота. Началото бе когато откри ерекцията си.Откри я почти случайно, доколкото случайно можеше да се открие нещо във връзка с неговия пенис, който го занимаваше постоянно. По скоро това беше въпрос на време. Като малък той мечтаеше по бързо да се окосмят съответните места по тялото му, защото така щеше да може да отърка пениса си в тях и да почувства близостта на зряла жена. Такива мисли обикновено го занимаваха когато беше в тоалетната и когато съсредоточено наблюдаваше интимните части на тялото си, като някой съвсем отделен от него механизъм, който при това е засекретен едва ли не от самото правителство. Това общуване с тялото на Тони му откриваше все нови и нови врати и той не се колебаеше да отваря всяка следваща- независимо колко трудно беше това. Но тези пътища осеяни с тайни го отдалечаваха все повече от игрите, на задната улица и в крайна сметка от другите деца. Как изглежда ерекцията не намирам за необходимо да описвам за тези които си задават този въпрос.
Следващото голямо откритие беше оргазмът – неописуем , абсолютно непредвидим и, каква нелепост, първата среща с това земетресение на тялото бе предизвикана от една кукла на сестра му. Пластмасова, с натрапчива кисела миризма на синтетика. Тя беше с червена рокля и прекрасни според него малки гърди. За Тони бе необходимо да я гледа легнал по корем в леглото си достатъчно дълго време , за да усети че се изкачва по върха. Движениетио нагоре ставаше все по – бързо като отриваше тялото си в леглото. Сранната игра на съдбата - вече издигнал се доста – колко той не можеше да определи, се наложи да спре, защото отвън се разнесе мелодията от припева на “ .. чело коте книжки .. “ или поне така определяха свирката си уста в неговата компания – това беше техният знак.Викаха го на игра. Показа се но не излезе. Бе започнал нещо, което искаше да довърши на всяка цена. Направи го. Но беше едновременно зашеметяващо и неприятно,беше изненадан защото не обичаше да се цапа. Началото беше поставено. Тони започна да расте общо взето според правилата и задоволяваше глада на тялото си по общо известния начин, но това бе нормално, кой не го правеше. Не можеше да се каже, че бе възможно да го направи с жена – т.е. беше възможно, но не беше напреднал особено с момичетата.
Откри телевизията. Както казах не беше лесно да се хване секс сцена по телевизията през 89 г. в България. За това и Тони не обръщаше особено внимание на телевизията. Към това се добавяше и единствената целодневна програма плюс една следобедна. А и руският телевизор беше общо с шест канала. Така че всичко което последва беше по-скоро случайно.
Първо може би на читателя е необходимо да се обясни как Тони схвашаше секс сцената, защото макар всеизвестността на разбираният аз асекса-можеше да се твърди че има на практика хиляди мнения за възбуждащите сцени. И при Тони бе така. Той се променяше многократно. Харесваше голотата-голата кожа, не се вживяваше в любовните сцени, той просто консумираше голотата. Но не я обичаше подарена и изобилстваща. Той обичаше да има борба и неяснота. Ще има ли, или не. Когато всичко бе ясно отначало, той очевидно губеше интерес, но не напускаше мястото си. Тони също много се промени след всичката близост с телевизията, която си навлече. Но определено той започна с най невинни представи- голотата. Това бе и най краткият път да се при върже към телевизията. Харесваше му всичко което по неприкрит начин показваше секс. В главата си той вече имаше представа за порнографията, само че поради близостта на социализма във времето и масовата употреба на руски телевизори бе невъзможно да я види.
Тони маструбираше почти винаги когато хванеше такива сцени. Но за целта трябваше да остане сам с телевизора, коет оне беше толкова проста работа. Това впрочем беше и първата му роля която разучи до съвършенство. По това време можеше да откриеш телевизора на всяко семейсто със затворени очи в хола на жилището. Тези които не бяха оборудвали хола си с телевизор, го бяха направили защото холът се бе премести при телевизора и някак си не си струваше труда. В хола винаги се събираше цялото семейсвтво, намаше начин. И Тони знаеше това. Но работата дотежаваше на родителите му и той бързо усещаше удобен момент за настъпление. Първото което бе открил, бе че човек в семейството, облечен в пижама действаше доста приспивно на околните. Удобството и блажеството което излъчваше тялото на Тони Самичков при появата му в хола по пижама създаваше някаква неравнопоставеност. Като че ли всички се бяха минали. Трудно някой се решаваше да се появи на домашния площад по спално бельо, но това бе и първата малка побед ана израстващия телевизионен маниак.
И все пак трудно бе да вкараш някой в леглото му, макар и да си задествал сънотворните му механизми все пак и семейството имаше нужда просто да позяпа в пространството. Тук може би е правилно да се опише “семейството”. Все пак от там произлиза и нашият герой, но то за него си остана “семейството”, защото никой от членовете му не успя да заеме подобаващо място в сърцето и мислите му. Просто телевизията успя да изпревари всички. Те бяха интелигентни хора- баща- учител, майка - касиерка в голямо предприятие, сестра - последен клас в гимназията. Те го обичаха наистина и се опитваха да скъсят разстоянията по между си , но така и нищо не се получаваше.. Нито когато ходеха задено на манифестации, когато Тони бе съвсем малък. Там отиваше за да хапне захарен памук. По точно той не знаеше защо се намира на това място и това объркване в детската му душа се изпаряваше многолесно с пръчка захарен памук. Семейството се събираше и на разходки сред природата – което правеха и другите семейства разбира се. Да отидеш пеш до вилата си бе висша форма на спортна злоба във времето на емоции създавани чрез манифестации – изяден и след това прилежно измит и подреден в избата буркан. Тези разходки също не сближиха семейството – може би защото Тони се все се опитваше да убие някое и друго врабче. И така в нашия разказ никой от семейството няма да получи име по обясними причини. Това можеше да бъде и всяко друго семейство.
И въпреки че семейството разглеждаме unblok, Тони водеше своята холна борба по единично. Така шансовете му за успех бяха по –големи. Сестрата бе най лесна плячка – тя и така не получаваше нищо от телевизията. Бързо се предаваше, защото мислите и бяха свързани с нейните съученици – момчетата проявяваха нескрит интерес към женсаката и природа.Още при първата атака сестрата падаше в жертва. Първата атака Антон наричаше на идилията. Трябваше да се предотвратява всеки път когато семейството изпадаше в един общ унес, който го обгръщаше и с втърдяващо действие прилепваше всички към фотьойлите и дивана в хола. Не трябваше да се допуска семейството да изпълни стаята с обща семейна топлина, която караше членовете му да се чувстват добре заедно , макар вперили поглед в телевизора. Тони разработи методи, които постоянно усъвършенстваше и които действаха почти безотказно. Той бе истински предател, защото бе в най далбоките вътрешности на това, което унищожаваше. Често влизаше и излизаше от стаята. Преминаваше претелевизора по единадесет пъти за шестнадесет минути или поне седем – наистина ги броеше. Излягаше се надивана така, че бе истинско престъпление срещу неприкосновеността на децата, няакой да опита да използва и най малкото крайче на дивана по предназначение.
Последният бастион на тази битка бе майката. Може би защото всички майки са любопитни. А може би защото тя бе най-упорита в опититеси да се срещне със сина си някъде по прашните пътища на семейния хол. Майката бе толкова труден противник, че победите над нея бяха с почти метафизични оръжия. Тони бе повярвал че постига високо ниво на враждебност в погледа, че дори отражението му в екрана би накарал всеки присъстващ да реши че май наистина е време за лягане.
И тогава започваше нощта, или купона, шоуто. За Тони това беше истински празник макар и удивително тих – най – тихия празник на света. Оставаха той и Телевизора. Първо винаги изгасяше лампата, уж за да не пречи на другите вкъщи.Но това имаше друг ефект за момчето. Така телевизора придобиваше тяло и дори лице-неясно очертание в тъмното на неговия най-близък приятел. Нямаше количество от време което Тони не би прекарал с удоволствие пред телевизора. Не, не сложи очила, което всъщност не е задължително при каквито и да са количества телевизия.
Започна с най обикновено маструбиране, което постепенно започна да ражда своите правила. Не можеше да свърши преди преди на екрана да се появят и най интимните женски части. Това бе адски трудно. Стояха с телевизора и се гледаха с часове. Лицето му бе огряно постоянно от нездравата светлина на екрана. А Тони очакваше своя миг. Самичков много прецизно набелязваше евентуалните появи на секс сцени, което започваше с пълно преглеждане на ТВ програмата. Западните филми пред руските, германски и чешки пред български. Но не можеше да се определи еднозначно истината просветваше на екрана, а там той бе безпогрешен. В главните роли трябваше да има мъже и жени. Трябваха плажове, бани. Нужна бе любовна история, по някога, не задължително – голите трупове бяха истинска находка за самотния търсач. В никакъв случай не трябваше да се мотаят деца по екрана. По семплата естетика, по малко актьори, като театър бяха предпоставки да се появи секс сцената на екрана.Като всеки филм всичко започваше от заглавието.”Любов в Малибу” – може би , може би.”Сабрина”- може би, може би. Той жадно поглъщаше ТВ програми и придобиваше постоянен загрижен вид на пресмятащ аргументите за и против.
Естествено не само филмите предлагаха секс сцени по това време.Здравни предавания, театрални, модни и дори новини – те не бяха за пренебрегване. А конкурсите – ах, конкурсите. Той усещаше разпуснатите и стремящите се да покажат настъпилите промени предавания. Усещаше кога желанието на авторите да покажат своята свобода бе насочено в неговата посока и използваше тази тенденция, което взе своя връх с появата на откровено еротичните програми. Но и тогава се родиха правилата на Самичков- никога край преди последната сцена – това бе истинска борба, а той се напрягаше до пръсване. Така пубертетът върза доста силно двамата необичайни приятели.
През 93г. Самичкови си взеха сателит, програмите бяха много, но и борбата бе по трудна всеки превключваше канали и да останеш насаме с насаме с телевизора бе почти несмислимо. Но Тони бе много упорит, сега въпросът бе да издържи до късно, защото ТВ програмите бяха денонощни. А семейството никога не издържаше на този ТВ маратон, на който винаги Тони финишираше последен. Постепенно се зароди и защитната система на маструбация. Не биваше някой да го хваща, защото тази негова близост с телевизора бе много трудна за обяснение и дори за самия него.Още по трудно бе да го хване някой, защото той почти вече не маструбираше. Душата му някак се затвори и смали. Той просто бе длъжен да стои всяка поредна вечер. Пред телевизора без да си обяснява точно защо. Не, не внимаваше точно какво има на екрана. Всички канали и цялото изгледано време се превръщаше в една смачкана пресована смес с неразличими отделни епизоди. Постепенно чувстваше , че не той се нуждае от телевизора, а че телевизорът се нуждаеше от него. Това вече съвсем не бе нормално, както не бе и преди, но сега семейството се активизира. Тони Самичков попадна без време в психиатрията.Трудно бе за обяснение- много трудно. Така че изследванията бяха мъчителни и продължителни. Едва сега в нашия разказ идва време за описанието на главния герой-защото това това е като описание на нещо непроменимо, на някоя сто и пет годишна фотография. Тони просто бе застинал пре телевизора си в малката тъмна стая в психиятрията, защото знаеше че телевизорът има нужда от това. По лицето му, скрито от дълга до раменете права коса , играеше синкавото осветление на екрана. Почти нямаше брада по изпитото му лице макар и да не се бе бръснал от пет дена. Той остана с инфантилно детско лице, но с пораснали, студени и помътнели големи очи-контрастиращ поглед на фона заоблените по детски форми на лицето му. Нисък ли бе или висок, слаб или пълен това изгуби смесъл за нашето описание, защото той никога не напускаше стола си пре телевизора, увит с одеало, свил крака към тялото си, наблюдаваше екрана. Така го откриваше санитарката всеки ден по всяко време на денонощието. А големите му очи ставаха все пострашни, сиви , сиви , като че ли искаха да се преварнат в метални врати за този така нещастен вход към тялото на Антон Самичков.



КОМИЦИ

- Добре, виж сега, искаш ли да го направиш или не?
- Не.
- Слушай, хилаво желе такова, само с присъствието си ме напрягаш , като страдаш така. Ще го направиш ли или не?
- Не.
- Добре, да го направим заедно, а? Какво ще кажеш. И аз ще участвам. Виж съгласих се, и аз ще участвам. Как ти се струва?
- Не можем.
- Значи решено, край .Ще го направим. Страхотно, ще ставам комик.Никога не съм предполагал.Ти си върхът.Винаги съм искал да правя нещо на сцена.Благодаря ти човече – ще станем велики.
Николай се отпусна назад върху постелката си и се усмихна замечтано.Беше тъмно , не знаеше че и Мат не спи.Мат идваше от Матей – Матей Димитров, но това не беше толкова сигурно.Вонята с годините ти стопява мозъка.Така е, Николай можеше да се закълне в това.Бяха легнали под ламаринения си навес в края на градското бунище.Дори и в тъмното Николай знаеше как изглежда Мат.Със сигурност беше страшно изпотен- беше голяма жега.Беше с белезникава риза – карирана, закопчана до горе, и с вълнен панталон.Това само успяха да открият на бунището напоследък.Мат беше свит на кълбо, но и така си личеше гърбицата му и един ужасен израстък на гърба, който повдигаше ризата му като малко остро хълмче.Мат спеше като не сваляше дебелите си почти половин сантиметър очила.Не ги сваляше за да не му ги отнесат плъховете.По същата причина и двамата с Николай спяха напълно облечени и в най голямата жега.Мат беше скулест, но с хлътнали бузи, опрял главата си на една страна направо върху земята.Но дори и така прическата му не се разваляше.Косата му беше толкова мазна, че както я срешеше, така си оставаше.По гладките му безбради бузи се стичаха малки капчици пот, които въобще не можеха да го събудят.Той така си спеше и когато целият бе накацан от мухи.Всъщност Мат имаше вид на идиот.”Има нещо сбъркано в това момче” – мислеше си често Николай.Но кой ли не беше се видиотил на това бунище.
Мат се бе появил наскоро – не повече от три месеца.Преди това е бил в някакъв приют, но избягал.”Бат Николай” го беше открил първи от обитателите на бунището и веднага го взе за себе си. Тук всички бяха съвсем побъркани и гнусни и новото момче беше глъдка въздух на това ужасно място.
Николай беше старо куче тук.Беше се научил да оцелява от градските отпадъци още преди години.На бунището се намираха невероятни неща, включително и жизнено важни.Беше ветеран бездомник и бе преминал цялата верига от бездомник в града, преживяващ от кофите за боклук, до истински жител – пълноправен гражданин на градското сметище с не малко домаштни придобивки.На първо място - нещо като жилище, сковано от ламаринени остатъци.Със собствена всекидневна, обурудвана с ролка от подземен кабел, пригодена за кръгла маса и няколко щайги за столове.Дори щяха да си прекарат ток.Но проклетият Райчо просто се изпържи, когато се опита да свърже жиците и така си останаха без ток.И по добре- в какво щеше да се превърне това скитническо жилище с тока – в един лигав апартамент от центъра ли?Имаше нещо ненормално в това да имат ток, така че по-добре.
Мат беше нов тук и Бати Николай го учеше на всичко - как да прецени дали храната, която намират става за ядене;как да се справя с другите обитатели на бунището. За кратко двамата се лепнаха един за друг като сиамски близнаци.Името на Мат дойде още като се запознаха.Бати Николай го откри на бунището и му кресна:
-Ей педераст смотан, какво бъркаш тука в моя район бе!?
Мат се бе стреснал и подскочи кат озаек да бяга, но Николай го хвана дота бързо, защото Мат не бе свикнал с неравната повърхност на боклуците.
-Какъв си ти бе, а? Казвай, не можеш ли да говориш, бе лизнатия.Как се казваш?- бе изкрещал Николай.
-Мат. Мат. Мат – Матей – бе заеквал изплашен Мат. И така си остана Мат, по фамилия Гърбавия.
Съмна се.Беше много горещо лято.Така че не беше за разхождане много по бунището, но днес Николай сръга Мат по –рано.
-Хайде ставай, лензьо.Днес имаме репетиции.
Мат се огледа. Намести очилата пред и без тов аококорения си безумен поглед и изправи прегърбеното си хилаво тяло.
-Днес ще трябва да се разходим по района и да видим ще намерим ли нещо.Не се ли радваш от днес имаме професия.Ние сме комици Мат.Мечтата ти се сбъдна, човече.Добре че съм аз – да взема това съдбоносно решение.Мат се усмихна насечено- ту се усмихваше , ту ставаше сериозен и погледна някак изотдолу своя волеви благодетел.От дълго време Мат му разказваше, как детската му мечта е била да стане комик - да разказва вицове и други смешни истории.И наистина знаеше много такива.Излязоха навън изпод ламаринения си покрив и вонята ги удари безмилостно в ноздрите.
-Мат кажи ми пак оня за шестнайсетте ти приятеля.Моля те. – Николай се размечта.
Така започнаха обиколката на своя район , който ревностно пазеха от набезите на другите клошари.Тук често идваха и цигани –номади, които се надяваха да отмъкнат нещо ценно със своите каруци, но това ставаше много рядко.Николай трябваше да е доста болен за да не успее да пребие един , двама от нахалниците.Виж, за някои клошари правеше изключения- за вера например, или Верото , както и викаха.Бе и дал дори страхотните си ръкавици, през зимата срещу малко секс услуги.Те всъщност не можеха да правят истински секс.Скитникът трябваше доста да се пази, за да оцелее, а болестите бяха най-големия му враг.Клошарите бяха винаги болни от поне десетина болести, така че предпочитаха да не увеличават броя им така нехайно.И беше просто подразбиращо се, че сексът съществуваше в техните сплъстени и мръсни глави в алтернативните му форми.
Мат и Николай обикаляха, и така замечтани за бъдещето изпускаха по някой грухтящ звук, готови да се нахвърлят върху нещо за ядене.Освен че бяха винаги болни, скитниците бяха и винаги гладни.
-Виж Мат това не е ли акордеон.Да това е акордеон.-Николай подскочи, сякаш прави няколко заучени стъпки от добре познат и световно известен в негово изпълнение танц.
-Мат това щени влезе в работа.Помниш ли оная визитка, която изровихме на продуцента.Ефтим Василев – мениджър продуцент.Николай показваше с ръка сякаш този надпис е бил с поне десетсантиметрови букви.
-Ще го открием Мат.
Взеха акордеона и се обърнаха обратно към навеса. Двамата изглеждаха доста комично и без никакви вицове и смешни истории. Един набит четиридесет и няколко годишен мъж вървеше гордо хванал акордеона за едната презрамка, така че той се беше разтегнал надолу и почти се влачеше по земята. До него вървеше прегърбен младеж с мръсно омазнено лице и постоянно сумтящ, с резки движения на главата наляво и надясно, подобно на лалугерите.
И така Николай реши изпълнението да се състои от половин час вицове на фона на музиката на акордеона. Той беше детски , но нямаше значение. Важни бяха репетициите. Мат много се притесняваше, дори и без публика, което учестяваше заекването му и правеше говора му неразбираем.Така че имаше много работа за да изпробват шоуто си.
Николай междувременно успя да намери начин да се обади на продуцента от картичката.
-Такова нещо не сете виждали. Хората просто се скъсват от смях.И това продължава вече цяла година. Мислех си няма да е лошо да се обадя на някой големец да дойде да го види. Дали утре ще играе, да ще играе от девет часа. Благодаря ви. Няма да съжалявате. Това момче е чудо.
Николай умееше да говори страхотно заразително, остатък от времето когато беше рибар и имаше малко апартаментче в краен квартал. Това сега му изглеждаше толкова далече, че дори не бе сигурен дали е истина. Той в кухнята си пие бира и слуша радио- изпран и нахранен. Не. Не беше сигурен че това е било.
-Вонята просто разяжда мозъка.- казваше той.
-Знаеш ли че вонята има цвят Мат.
-Как така.
-Имам Мат аз съм го виждал.
И как така виждаш нещо , което аз не мога да видя.
Ти не си бил достатъчно тук Мат, повярвай ми има цвят и аз съм го виждал.
И какъв е той. – питаше Мат.
Ами виждал ли си зеленясало сирене -лечно зелено, нали? А така. Сега прибавяш малко кафяво като от ръжда, ама от ръждиво желязо нали- кафяво кафяво , та почти черно. И сега сещаш ли се за синия цирей на Верото, дето го има на ръката – синьо ама някак си жълтее,нали. Ето това е цветът на вонята мой човек и не ми казвай че не съм го виждал, щото съм го виждал. - Николай беше доста избухлив, дори веднъж срита гърбавия Мат, но бързо му мина. Или по скоро се смили, като го гледаше как се гърчи и цвили, като че колиш плъх.
Истината беше че понякога ядяха и плъхове, но не го признаваха на другите клошари- това беше тайна. Николай беше сигурен че и другите го правят. Просто нямаше начин. Кризата удари дори и градското бунище.
-Но има.- През лятото нямаше проблеми, може да е развалено но в изобилие.
Николай се върна от града , наперен като петел.
-Утре е денят човече. Мат ти си.
Беше уредил в едно кръчме да изпробват представлението си. И на същата вечер щеше да дойде и мениджърът. Цяла нощ се тупаха, чистиха и ресаха. Почти не спаха , защото Мат толкова се притесни.
-А този да го кажа ли бати Николай.
-Ще го кажеш разбира се.
-А ония с кокошката, той е много мръсен.
-Ми че те мръсните ги предпочитат според мен, но за мениджъра не повече от два, три.
На следващата вече Николай и Мат представиха шоу в сумрачното кръчме, без микрофон или осветление. Николай свиреше на ужасния си акордеон някаква ужасна мелодия, която знаеше от дете – от времето за което не беше сигурен дали съществува. А Мат заекваше своите истории една след друга, понякога прекъсван от напънатия смях на Николай от сцената. Пълен провал. Мениджърът дойде съвсем тихо и се настани в най – тъмния ъгъл, но пък си тръгна шумно.
-Отвратително, тези са отвратителни. И затръшна врата.
Двамата мръсни приятели, които наистина бяха по комични с вида си отколкото с вицовете си, направо бяха изгонени от бармана- на който му писна зяенето на тоя идиотски акордеон.
Върнаха се на бунището, но изглеждаха коренно различно. Мат продължаваше да се поти и да преживява ужасното представление, а Николай беше еуфорично весел. Беше му остатък от забравеното време, но при провали се скъсваше от смях. Дори реши да отиде при Верото. Избиваше го на мъжка сила, като се бе издънил. Веднъж им бяха откраднали страхотен шезлонг, който си бяха инсталирали пред навеса и тогава той разрови цялото бунище за друг. Не намери естествено,но пък намери някаква гола мъртва жена, на която си го изкара и като мъж и като на чучело. Само да ги пипнеше тия крадливи цигани.
Тази нощ Мат остана сам докато Николай вилнееше из бунището с Верото. Сутринта Николай се върна по мръсен от всякога и външно и в погледа му някак си – кой знае какво са правили тези скитници.
-Я Мат, я се обърни. Но какво е това. Знаеш ли че оная цицина на гърба ти е пораснала, бе Мат. Я свали ризата да видя.
Мат свали ризата и Николай се отдръпна ужасен.
-Мат трябва да видиш това човече. И започна да се суети да търси огледало. Намери и застана така че Мат да види.
На гърба му беше излязла малка човешка ръка с добре оформени пет пръста, точно перпендикулярно на гръбнака. Беше ужасна гледка. Все едно някое дете което живееше в Мат си бе измъкнало ръката чак до рамото на вън ей така да се разкърши малко.
-Мат трябва да го покажем и на другите. Или не по добре не , ще се обадя на оня мениджър. Ти си истинско чудо човече сега вече ще разбием сцените. Ти си биологичното чудо на века Мат. Триръкият Мат. – Николай махаше с ръце сякаш описва огромни букви във въздуха.
-Триръкият Мат и неговия асистент Николай.
Мат продължаваше да се поти и да диша учестено като мишка, от притеснение ли, от напрежението от предишната вечер ли, но на гърба му наистина бе пораснала трета ръка. С размерите на двулитрова бутилка кола. Ръката беше с добре оформени пръсти и лакет.
Николай постоянно ходеше до града и се обаждаше на този номер, но от там след като разбираха кой е веднага му затваряха.А после го познаваха само по гласа, така че той реши направо да отидат двамата с Мат на мястото- адресът го имаше на картичката.
Междувременно ръката беше пораснала ужасно много и имаше големината на другите две ръце на Мат. Той и така изглеждаше винаги стреснат, така че сега бе направо перманентно шашардисан.
-Усещаш ли нещо с нея Мат.
-Да бати Николай.
-Човече, ти си чудо на природата.
Ако я отпуснеше ръката барабанеше по задника на Мат. Добре че беше гърбицата му, за да може тя да виси свободно във въздуха.
Не намериха трудно адреса. Дваматаскитници се превръщаха в хищници щом си набележеха цел. Така че се изтъпаниха пред мениджъра , точно както си бяха решили.
-Изчезвайте от тук.Този е некадърник, бе кой ги пусна тия.-разкреща се мениджърът.
- Чакайте малко, нещата се промениха.-говореше заговорнически Николай.
- Събличай Мат.
-Сега и ще се съблича. Изчезвайте бе клошари изкукуригали.-пенеше се още повече мениджърът, като се пазеше да не ги докосва.
Мат се съблече и се обърна с гръб към бюрото.
-Воала.-каза Николай с танцова стъпка.
Мениджърът отстъпи назад, направо седна на бюрото върху книжата си.Беше онемял при вида на това чудо.
-Значи усещаш с нея и можеш да я движиш.- след половин час охкания и ахкания – мениджърът успя да скълъпи нормално изречение.
-Да.- каза Мат.
-Ти си велик, как ти беше името.
-Ние се богати.- каза като по филмите Николай.
Мениджърът седна зад бюрото си и вече заприлича на бизнесмен, който пресмята следващия си ход.
-Ще трябва да ти измислим име.
-Аз съм го измислил – Триръкият Мат.-каз аНиколай.
-Не, не Мат Мориатри, мистично и не е банално .-отпусна се назад в стола си ммениджърът. Мозъкът ме вече беше заработил безотказно.
-Но и аз ще участвам нали – Мат Мориатри и неговият асистент Николай Яголо- ще свиря на акордеон, а?- издекламира Николай.
-Не, не остави това на мен, никакви акордеони и никакви вицове. Този тук е чудо като самата Китайска стена или като добра жена, ако така разбираш по-добре каквоискам да кажа.
В следващите седмици мениджърът се погрижи да им наеме квартира и да се приведат във вид. Нае специален шивач, който ходеше тайно в квартирата им за да ушие костюмът на Мат. През това време мениджърът проучваше възможностите да забие гвоздея на шоуто си. Мат продължаваше да изглежда нелепо дори и в скъпия костюм. Кокореше се през дебелите си очила и сумтеше и заекваше като хвърляше резки и уплашени погледи наляво, надясно.Всичко се развиваше със страшна скорост. А той не можеше да го понесе. Докато на Николай всичко му се отразяваше страхотно. Чист и облечен с дънки и фланелка с надпис USA той гледаше по цял ден телевизия и се наливаше с бира.
-Отпусни се Мат. Човек трябва да цени късмета си .-казваше Николай.
Но страхът у Мат нарастваше и той все повече приличашие на уплашено животно, което незнайно как е успяло да разбере, незнайно как тази мисъл е влязла в животинския му тъп мозък, че отива на заколение, че става на салам.
-Страх ме е ба.. ба .. бати Николай -казваше често Мат.
Спокойно момче , нали сме заедно- великите комици Мат Мориатри и Николай Яголо.Страшна работа-и Николай се отпусна доволен на дивана.
На вратата се позвъни- беше мениджърът
-Всичко е готово, първото представление е в цирка след три дни.Започва се момчета -но като че ли говореше на Николай и едва после се обърна към Мат- Ще трябват няколко репетиции Мат.
Мат се потеше толкова много че изглеждаше мръсен и омазнен, както преди, макар че доста се бяха дезинфекцирали вече.
-И плакатът ще е готов до довечера, ще го видите- “Триръкият Мат Мориатри – две ръце не стигат”- мениджърът редеше замечтано.
Три дни се изтъркулиха бързо, много по-бързо отколкото на Мат му се искаше. Неговата роля бе да се усмихва и да се върти около себе си , като вдигаше ръце над главата си и ги спускаше една по една. После хващаше разни предмети със всяка от ръцете си и ги местеше от маса на маса. Просто нали. Но Мат със страхотно притеснение репетираше и с животинско усърдие.Не спираше да се оглежда уплашено. Животът му толкова се обърка, че не знаеше какво да прави. Ако Николай и мениджърът не го спираха да репетира той може би нямаше да спре с репетициите. Си.
Нощта преди представлението беше безсънна както преди първото представление.Но за разлика от тогава Николай спеше непробудно. Нямаше какво да го безспокои – не беше гладен, болен, не го ръфаха плъховете. Той много бързо привикна с новия си живот.
Но Мат не си намираше място. Стана облече триръкото си сако, обу се и излезе на вън. Лятото вече отминаваше , но все още беше доста топло. По лицето на Мат се стичаха малки струйки пот.Ако Николай или мениджърът го бяха видели, доста караници щеше да отнесе. Беше му абсолютно забранено да излиза на вън.Мат не беше говорил с външни на практика от почти два месеца. Николай казваше че така е по правилно. Трябваше да бъде пълна изненада появата на Триръкия Мат Мориатри.
-Как ще накараш хората да си платят за твоето представление като се разхождаш по улиците – казваше му Николай.
Но сега Мат имаше страхотно желание да се види и с други хора , утре беше представлението му, щеше да е пълно с хора, а как да не се притеснява като той въобще не беш есвикнал с присъствието им.
-Е..е..ей момичета здравейте, топло е тази вечер, а-почти не заекваше. Мат се приближи към трите оскъдно облечени проститутки на ъгъла на улицата.
-Аз съм Мат .. мат.. Матей и знаете ли какво най неочаквано на гърба ми порастна трета ръка.Мат повдигна очилата си с нормалната си ръка и в същото време отзад им помаха с новата си продобивка. Момичетата се спогледаха ужасени и с писъци се рабягаха. Какви ли не изроди се разхождаха нощем по улиците.
Мат се уплаши не по малко от тях, та той по природа си беше уплашен. Животинският страх в очите му се беше върнал с такав асила че сега лицето му почти не приличаше на човешко. Сумтеше и дишаше по учестено от всякога. Прегърбеният му силует се движеше бързо по тъмните улици, ама най-тъмните, и се свиваше като животинче при всеки приближаващ шум.
Мениджърът и Николай се скъсаха да го търсят. Но нали знаете как звучи да кажеш в полицията че е изчезнал трирък човек. Звучи така че просто те изгонват и теб и откаченият ти приятел, който се кълне че ръката е пораснала направо пред очите му. Мениджърът изхвърли Николай от квартирата, дори си взе и зрехите които му беше купил. Това е то бизнеса, за да си богат трябва да си стиснат.
“Но според мене този не беше чак богат. Можеше и да ми ги остави изрода му с изрод. И наричат Мат изрод.Други са изродите ама на кой му пука”. Николай си говореше полунаглас, полунаум, свил се в стария си ламаринен навес до бунището в очакване на настопващата зима.


КОШНИЦА

Наложи ми се да цепя кошница. С брадвата. Странно но това е почти невъзможно. Може да е стара, но кошницата си изглежда цяла. Крехка е но как да се нацепи. Изплетена от кръгли тънки пръчици, после се наложи и от класическите кошници да се цепи – с плоски повърхности изплетена. Преди да замахнеш ти и зглежда немислимо и абсурдно това. Несъвместима е брадвата с кошницата. А след като удариш, разбираш че адски лесно се разрушава нещо. Дори и с абсолютно несъвместими средства. Кошницата се превърна в нищо разпиля се и се разпадна на съставните си неизползваеми части. Празното пространство, което затваряше изчезна заедно с нея. Брадвата остава. Подозрително готова ми изглежда за всяко разрушение на което е способна, дори и за тези на които не е способна.

ПО-ОБЪРКАН

По объркан никога не съм бил. Чувствам се като биологична единица самозадоволяваща единствено жизнените си процеси. Не давам не вземам. Не вземам, което е ужасно. Безинтересен, пълен с компромиси, безучастен, безсмислен. Не е вярно че не мисля – ненужно. Кадрите , които преминават пред очите ми са ми неприятни и ме подтискат. Като че се смалявам, отвсякъде, от гледна точка на света аз съм невидим. Смятам да почета.

САМИЯТ АЗ
АКО
Ако знаех, че някога
ще напиша такъв
разказ, може би
венага щях да прекратя всякакви
опити да се упражнявам в писане.
Но човекът бе неонов. Андрей
Неонов.


Ако съществуваше град, в който живее само един човек и този човек съм аз, то тогава непременно аз бих бил кредитен милионер. Не по професия , а просто по призвание или хоби. Дали бих бил самотен. Не естетвено, защото всички други жители на този град щяха да бъдат мен самия. И така това беше град, в който живее само един човек.
В желанието си да упражнявам своето хоби т.е. по навик, обмислях поредната си предприемаческа постъпка във връзка с един нов кредит, който въобще нямах намерение да връщам. Такива неща стават и в други градове в периода на …. нали разбирате. Общо взето желанието на всички бе да вземат чуждите пари без да ги връщат. Маже би опримитивяване и оживотиняване на хората, с две думи опростяване на нещата. Много лесно бе да посегнеш на чуждите пари без да имаш проблеми със съвестта, но по –интересно беше че в този град аз имах желание да открадна пари от самия себе си, защото аз бях всеки един от неговите жители.
Облякох сутринта любимото си сако на рае – старомодно и екстравагантно. Сложих врътовръзката, с която ми вървеше и с която бях направил последните няколко удара, и отидох в банката която си бях набелязал – местната Прото Беранс Банк. Поради условието на моя разказ, аз всъщнотст отивах на среща със себе си. Там естествено трябваше да скрия от самия себе си, че имам желание да открадна тези пари. Това не е толкова лесно. Но всъщност не беше и толкова трудно, защото накак си бяхме свикнали във времето на … сещате се кое, да крием доста неща от себе си. И по важното да бъдем едновременно няколко различни хора в зависимост от ситуацията, защото съгласете се че не може да съм бил аз този който участваше в църковното настоятелство на града и правеше дарения, след като аз всъщност преследвах хората, които ходят на църква.
Кабинетът на банковия директор не беше разточително луксозен, но пък не беше и скромен. Имаше тези дребни признаци на лукс, които карат някои от клиентите да се чувстват поласкани от комфорта, а други въобще не забелязваха. Банковият директор т.е. аз бе спокоен човек, излъчваше това спокойствие на успелите хора зад чиято твърдост се криеха неща , които самият банкер не искаше да знае - как е започнало всичко. Това даже и аз не исках да знам, тъй като все пак смятах да открадна тези пари.
Дали ме познаваше? Предполагам беше чувал за малките трикове от които се издържах, но не вярвам да свързваше тези слухове с мен. Което беше доста странно имайки предвид условието на моя разказ. Може би трябваше да бъде по схватлив.
И така брониран с любимото си раирано сако, бях сигурен че ще постигна своето, като представя един перфектен кредитен план. В него бях описал бизнеса си с птици и овце. Общо взето мръсна работа. Но нямаше начин, човек когато има пари обикновено ги ползва. Защо не хотел ли? Исках да представя бизнес до който не бих се докоснал, което допълваше удоволствието от евентуален успех.
Интервюто започна хладно и дистанцирано - на разстояние сам от себе си, каква шега. Представих някои истински и някои фалшифицирани документи с най - благонадеждната физиономия, на която бях способен. След месец се свика кредитния съвет, чиито членове поради условието на моя разказ бяха самият аз. Гледаха ме доверчиво и благосклонно, защото имаха полза от всяко събрание на кредитния съвет. Все пак трябваше да оправдаят огромните заплати, които получаваха. Папката с документите беше голяма, но работата вървеше бързо. Доста лесно успях да ги заблудя с балансите, които беше заверил местният експерт-счетоводител с най уважаваната фирма в бранша, който естествено бях самият аз.
Те приеха за възможно, че ще върна кредита и ми отпуснаха парите срещу ипотека на два имота и особен залог върху бъдещата продукция на моята птицеферма. От тук нататък беше въпрос на дни да изтегля сумата, която не беше никак малка.Не ми пукаше за парите. Те бяха на жителите на този малак град които поради нещастното условие на този разказ бях самият аз.Но по някога човек прави глупости в живота си.Естествено всяко банково престъпление в началото изглежда повече от законно. Но в моя план банката трябваше да фалира. Успях да убедя жителите на този град, че в крайна сметка банковият директор и неговият борд източват парите им. Тъй като жителите бях самият аз това не ми костваше толкова голямо усилие. Успях да публикувам някои мръсни снимки на банковия директор, в които ако поизтриеш малко от мръсотията можеше да се открият някои съмнителни лица, чиито физиономии удивително приличаха на моята.Не се и съмнявах че той има подобни контакти, тъй като това бях самият аз.
Така след срива на доверието в банката, Кметът който също трепереше за своя пост спря да я поддържа с общински капитали. И вследствие на изтеглените от гражданите пари банковият директор обяви неплатежоспособността, а съдът несъстоятелността на банката. По ирония на съдбата част от кредита бе приведен директно в сметки, контролирани от господин кмета, което замъглаваше още повече целта на операцията.
След фалита издирих фирми , които имат сметки в тази банка, което не беше толкова трудно, самият аз бях вложил известна сума, та нали бях единствения жител на този град. Тъй като държавата гарантираше влоговете на физическите лица на сто процента , а влоговете на юридическите лица на петдесет процента, аз откупих доста такива от дружества и фирми с нищожна надценка над държавната милостиня, а срещу това получих вземания към банката в особено големи размери. Така аз се превърнах в кредитор на банката, чиито длъжник бях и то май точно за сумата, която и дължах, всъщност естествено че за тази сума, товя и целях. За това удоволствие аз заплатих шестдесет процента от стойността на кредита си, или като се извадят рушветите 38% чиста печалба. Покупката на влогове на юридически лица в банката не мина и без нотариалната заверка на договора за цесия. Нотариусът също се нуждаеше от финасов аргумент за законността на сделката, защото тя само привидно изглеждаше законна. Аз имах представа, че и той има представа за тези неща, което мисля че е съвсем естествено щом нотариусът бях самият аз.
С банковият директор не съм се срещал повече, той влезе в затвора. Но се срещнах със синдика, той беше твърде зает с изнудване на длъжници срещу това да опише дългът им към банката като несъбираем. Но това можеше да се очаква, все пак това бях самият аз. Така че той доста настъпателно ми представи моите дългове към банката, които бяха станали предсрочно изискуеми поради производството по несъстоятелност на банката. Тогава аз изискано му представих договора си за цесия /за което той беше уведомен според процедурата/, т.е. моето насрещно вземане към банката, с което погасих далга си с 40 % печалба.
Това би се случило според мен, ако съществуваше град, в който живее само един човек, и този човек бях аз, и всички други жители на този град бяха самият аз – за да не съм самотен.



СНЯГ ВАЛИ НАД

Днес, пети октомври две хилядната година в 11.00 часа температурата е 12 градуса по Целзий, налягането е 78 хектопаскала, а влажността над нормата за месеца и вероятно ще има валежи над по-голямата част от страната..
Дяволът беше почти готов. Рогата сложи още снощи. Не издържа и ги закрепи за да види цялата мощ на произведението си. Дърво и камък беше стара техника, но този път бе успял да постигне впечатляжащо внушение. Скулптурата бе над три метра висока и имаше африкански привкус. Един екзотичен Фауст. Очите бяха издълбани навътре до кухината, която изпълваше силно удължената елипса на главата. Дяволът беше несиметричен, безрък и с различно високи рамене, които затваряха празното пространство на трупа. Сърцето естествено бе от камък, а надолу ... , надолу имаше само основа с подобно на кашмири врязани орнаменти. Светльо знаеше че не трябва да довършва скулптурата си така прибързано. Но работата течеше течеше и не беше възможно да спре. Дяволска работа.
Светльо бе нисък мъж около трийсетте , къдрав, брадат, и много усмихнат. Точно такъв- "къдрав, брадат и много усмихнат" тои прие поканата за пленер в Найроби, оазиса Пинктулиа. Той винаги тръгваше лесно. Не чувстваше болки при късите и дълги раздели с нормалното русло на дните. Всъщност може би чувстваше, но ги приемаше като нормални душевни преживявания. Беше ходил къде ли не, но Африка , това беше чудо. Пристигнаха с още трима художници на летището по програма на Министерствата на културата на двете страни и изглеждаха, така като че ли винги са знаели, че ще пристигнат в тази страна. Почти голи ,с радостни детски погледи те поглъщаха екзотичната природа.
За разлика от живописта, която се раждаше бързо и навсякъде, скулптурата се нуждаеше от място - място, където да се роди, и където в зависимост от размерите- най-вероятно щеше да умре.
-Какъв е проектът ти Лисичков ? - питаха Светльо още в самолета.
-Дявол - усмихнат и небрежен отвърна той.
Дяволът в джунглата се получаваше невероятно различен. Дървото бе твърдо и черно и мястото, което бе избрал за работа скулптура му придаваше неповторимо зловешто излъчване. Тук смъртта бе навсякъде, животът се бе отдръпнал до водата и бе зарязал изоставащите. Пясъкът бе горещ дори и през нощта, когато единствено излизаше да работи ексцентричният скулптор. Всъшност Светльо създаваше впечатление че не владее напълно това, което се случваше с него. С непринудена детска усмивка, много усмихнати кафеви добродушни очи той приемаше всичко, което сеслучваше с него като нещо необходимо, но без ясна представа защо се случваше. Не, той не беше ексцентричен- ексцентрично бе това , което му се случваше.
Работата вървеше бързо, защото Светльо бе въоръжен до зъби с машини и малки машинки, фабрично произвдени и приспособени. Около седем дни бяха необходими за да се завърши една относително сериозна работа. Фигурата му бе отново стилизирано изображение - силуетът още по силно издължен - очите по-хлътнали и празни, камъкът - бял, излъскан от вятъра. "Добре, добре се получава"-казваше си усмихнат той. Нямаше с кой друг да разговаря. Нощем работеще при около 10 градуса температура с неизменнотоси елече, щумоизолиращи слушалки и шлем, предпазващ очите от стърготините.
Цялата фигура бе набраздена от разнопосочни щрихи и шахматни профили. Скулптурът определено бе добър. Бе обиколил целия свят и навсякъде ръцете му оставяха по един дявол, който той никога не прибираше със себе си. Може би бяха около 660 такива фигури, може би повече - самият той не знаеше. Но лекотата на работата му и цялата унесена щастливост бе някак си зловеща дори и за приятелите му. Светльо живееше винаги сам. Тези, които хората смятаха за негови приятели бяха по- скоро обкръжение, привлечено от необикновения му талант. Пътуваше много. Поръчките ставаха все повече и Светльо поглъщаше увеличаващата се със седмици работа с присъщата му лекота. Изпод ръцете му излизаха огромно количество страхотно добри и едновременно различни дървени дяволи.
След Африка трябваше да пътува към Великобритания - Гринуич и той приемаше това все така - къдрав,брадат и усмихнат.
Днес 12.11.2000 г. температурите в средна Англия се повишават до нехарактерни за сезона стойности. В Гринуич сме свидетели на изключително явление - при над 25 градуса С в града вече има покривка от около 10 см. сняг. За подобни аномалии съобщават и от метеорологочните служби и на други страни.
Джон Уайът изслуша новините прав в средата на кабинета си и след това продължи да тършува в библиотеката така, сякаш животът му зависеше от това. Клекна и започна да търси в долните шкафове, които винаги заяждаха и затова не бяха отваряни от години. Пръстите му побеляха от натискане, а лицето му силно се зачерви. Въпреки усилията си не можеше да отвори нито един. Тогава излезе от кабинета си и отиде в хранилишето на библиотеката. Почти тичешком премина през тъмните зали на регистратурата и на няколко читални, които познаваше толкова добре, че се движеше бързо без дори да вижда нищо.
В понеделник градската библиотека не работеше- така че той бе абсолютно сам в огромното хранилище. Напипа лесно ключа за осветлението и след това бързо започна да преглежда схемата с инвентарните номера и сигнатурите, закачена до врата. От АI1537 до ВI2837 - "Християнство". Той се затича навътре в хранилището - III- ти, IX-ти, XIX