С тази старница пожелавам ЧРД на Васил на патерица

“The Ideal Crash”

Бъди до мен, това е краят
не пътувахме така, както обещах.
Успокоителната страна на нощта е
да не поглеждаш назад. Това е краят.

Разказаха ми за копнежа
да се почувстваш стар. Мъртъв е.
Измамен съм и затова
бъди до мен. Съжалявам.

За себе си рисувам идеалния провал
но знам, че няма да си повярвам.
Ще дойде времето, когато ще ме изоставиш.

Бъди до мен. Толкова е секси.
Начинът, по който разговаряме.
Начинът, по който се смеем с любов.
Начинът, по който пропадаме.

Бъди до мен. Желая те.
Продължи историята която сме ние,
дори да е само едно увлечение.
Успокоителната страна на този живот.

Възможно ли е човек да убива нежно?
Колко дълго, преди да се случи?
Как може да изостави някого,
как да го направи внимателно?

ПРОВАЛ объркваш си живота опитвайки от всичко.
Дали ще те победят
ПРОВАЛ казано по друг начин - обичаш да успяваш
докато вървиш напред. Ако това е достатъчно,
покажи им какво можеш.
ПРОВАЛ уверен съм че ще загубиш
опитай да измамиш и това ще е
ПРОВАЛ ще трябва да напуснеш този кръг
и да отидеш другаде.
Ако това е достатъчно, покажи им какво можеш.
Сега искам ръцете си, за да закрия грозното,
искам моите очи, за да виждам пътя си и се нуждая от някого…

Бъди до мен. Толкова е секси.
Начинът, по който разговаряме.
Начинът, по който се смеем с любов.
Начинът, по който пропадаме.


“Jigsaw You”

Петдесет и шести ястреб.
При старата пералня
опитах парчета от теб.
Как мразя да са непотребни.
Аз мисля паралел,
но линиите не се пресичат.
Всичко от което се нуждая,
е някакъв начин да ги сглобя.
Начинът да ги сглобя.


“Sister Dew”

Какво направих скъпа моя?
През целия си живот обичах само теб.
Научен бях на търпение и яснота.
Научен бях на хиляди неща, които не мога да разбера.

Би трябвало да е омразата в очите и.
Би трябвало да е силата на лъжите и.
Кажи, че някъде аз мога да се скрия.

Така остана, скъпа моя, непокътнато
моето тяло, никога толкова спокойно и бездушно.
Навсякъде около нас гъмжи от хора
и никога не съм усещал сетивата си по-ясно.

И истината тя прозря в поведението ми
и сигурен съм, че усети го в гласът ми.
О, моля те кажи ми, че аз нямах избор.

Забавно беше да я виждам безучастна,
тя нямаше тревоги и нищо живо в нея не видях
от деня в който я срещнах, до последния… час.
Имаше нещо, което не мога да опиша
не се борихме, просто прецаквахме.
Тя никога не усети, че… скоро ще дойде денят.

Какво направих скъпа моя?
През целия си живот обичах само теб.
Отгледаха ме със съчувствие и казаха,
че съм обичан заради обичта която давам.
Сега остана само тази тръпка.
И единствената пустота която искам да усетя,
е да разбера какво ме накара да убия.

Прости ми, моля, ако все още се усмихвам,
но има нещо смешно във всяка тъжна история,
от тогава започнах да плача… всеки ден.
Навсякъде около нас крещяха хора.
Дори за миг помислих, че сънувам
тя ме погледна със сияещи очи
и аз си тръгнах.

Какво направих скъпа моя?
През целия си живот обичах само теб.
Проблесна ми, че мястото е тук
и аз копнея за прегръдка.

Освободи нежната си мъдрост, бъди моя
и ще дойда пречистен при теб.
Бих искал да остана тук за малко.


“Magdalena”

Караш прекалено бързо.
Моля те, млъкни.
Ще извикам полиция,
ако не спреш.

Просто се опитваш да ме изплашиш.
Ти искаш да знам,
че не си този безценен
малък предмет който държиш.

Казваш, че те е страх ( и не си уверена, )
от идващия ден ( че видяното преди )
и аз не съм толкова красив ( ще го видиш отново )
всъщност ( в спомена ).
Сега се колебаеш,
а аз продължавам.
Един бог знае какво искаш.
Защото такива удари
са кратки,
но изчакай да видиш колко ще продължат.

Толкова забавно време
да се влюбиш.
Сякаш нещо ме издига,
за да се видя как пропадам веднага.
Караш прекалено бързо,
но не ме е грижа.
Всяка посока е добра,
просто ме откарай до там.

Сега аз се колебая,
а ти продължаваш.
Един бог знае какво искам.
И в ден като този,
ще повярвам на всичко.
Не знам как да започна.

Едно за пристигането ти,
две за твоите обувки.
Авантюристичната ти любов
и самоубийствени настроения.
Искам да се преместя.
Не му мисли много.
В новото
(и) извън тъгата, извън тъмнината,
в новото, извън чернотата…


“Dream Sequence #1”

Любима моя, как си?
Мисля за теб всеки ден
заедно с усмивката ти, взех вещите си
заедно с изгрева, заминах.
Тук има място, има помия.
Трябва ми малко време, дай ми малко време.
От всички мой издънки
запазих най-добрата за теб.
Рай и лунна светлина, сигурно се шегуваш
ти искаше да опиташ и аз не поисках.
Не желая никога да поглеждам назад.
Трябва ми прозрение, дай ми прозрение.
С всеки ден се подобрявам,
просто не ме интересува какво казват те.
Хората си говорят, говореха и преди.
Те вече дори не знаят кои сме.
Не желая никога да поглеждам назад.
Трябва да намеря успокоение за душата си,
успокой душата ми.

Прошепнато
по начина, по който се привързваш.
Открихме завършен
идеалът ни.
Вкаменен от лудост
настървено идвам към теб.


“Hotel Lounge ( be the death of me )”

Асансьорът върви само на долу
каза тя.
Това място, това фоайе -
то е моя хляб,
но аз съм…

Той попита…
Дали живееш през нощта?
И ще ти кажа - имаш слабо въображение.
Всъщност,
мразя тази ситуация,
но се случи да е една от моите…

Но е толкова трудно
да задържиш жив съня.
Защото, ако всичко опре до това
как ще…

Ти ме развеждаш, развеждаш ме.
Предполагам, че ме развеждаш наоколо.
Вземи си своето подобие,
то е от другата страна.
Защото, ако всичко опре до това
как ще…

Тогава тя каза…
Имаш ли цигара?
Опитвам да забравя
и издигам знамето,
но то продължава да е долу.

Познато ли ти е това място?
Това фоайе?
То е моят живот.
То е моят избор.
И аз ще позная
гласът на Рики Лии Джоунс.

Асансьорът върви само на долу
каза тя.
Това място, в същия хотел.

Видя ли този мъж?
В левия ъгъл.
Видя ли тази жена?
Славата на една изгубена история.


Автор и превод - Борис Борисов

Той: dEUS - можеш ли, материал, нещо-да-напишеш ?

Аз: Да. Може би, не знам, ще опитам, защо ?

Той: Ей тъй.

Аз: Добре. И хайде пишете пръсти, пишете нещо. Какво нещо? Ами, едно

ей такова - за една група, за една музика, за едно усещане, което идва с

музиката и си отива пак с нея. Такива неща - малки, едва дишащи от

всекидневие. А подадеш ли ръка на баналното…Край. Свърши се вече.

Не успяват да продължат. Където и да е. Защо така, как стана това нещо? Не разбираш и това си е. И продължаваш да слушаш музика, да я слушаш и

да я чуваш, нали? А като се замислиш - нищо особено, просто четирима

човека (бих искал да подчертая “човеци” а не обезличаващото “души” или

“хора”) се събират и създават dEUS през далечната и необозрима `91 г. в

Антверп, Белгия. Том Барман, Стеф Камил Карленс, Джино и Крис Даанс -

странно звучащи имена. И какво от това? В началото - малки клубове и

кавъри на “Velvet Underground” , “Violent Femmes” , “Pixies” … Малко по-късно

идват  първите авторски песни, първо турне - в Испания, били са подгряваща

група на “Pere Ubu” , “The Godfathers” и всякакви такива различни. Джино и К. Даанс напускат, идват други. През `94 г. се появява “Worst case scenario” - дебютният им албум (Т. Барман, С. Карленс,  Жул де Бордер, Руди Троув и Клаас Янзоонс), следват “My sister is a clock” , “In a bar under the sea” и “The ideal crash”. И отново - нови лица, нови имена. Но една особеност остава

присъща за групата - тя няма “лице”. Какво означава това? Ами, с други

думи, dEUS просто не се вписват в “нормалната” практика - човекът,

олицетворяващ групата просто липсва. Да. Дали това трябва да е Том Барман -  глас, поет, мазна коса, протрито кожено яке, или Жул де Бордер,

обичащ да рисува плешивото си чело с флумастер, или застаряващите травестити, идиоти, смахнати, побъркани… луди. Просто хора, видяни в

една невъзможна среда. Като сънища. Идват. И си отиват. Не си спомням. Не знам. Не знам. Няма никакъв смисъл да се опитваш да проумееш това. Пък и

за какво, в крайна сметка?… Чуваш ли?… Добре. Останалото наистина е пошло и излишно.

Някак си, по някакъв начин, харесваш това, което те свирят. Това е

повече от достатъчно. Не обръщай внимание. Ти си ти. Друг, иначе казано.

Тази музика е за теб и за тези, които не са теб.

          dEUS създават музика, звучене, тъга, самотни мисли, избрани да бъдат почувствани за момент и след това забравени. По детински наивна китара, задъхано рецитиране на стихове, докарващи до полуда самият поет, безумни крясъци на безумен цигулар и изнемощялата му цигулка… И пак - много тъга, много самота… Нежност и лудост, събрали се да изпушат по цигара в дъното на рационалното ни съзнание. Да прибавя ли малко параноя?