В приказката мисля, че мога да изразя най-добре душевното си настроение. Всичко е приказка.
                                    Новалис. Фрагменти. Лични. Фрагмент № 18

Всичко е Приказка

   Петър Д. Канев

          Най-подходящата форма за едно есе върху фрагмент несъмнено е фрагментарната, а когато проблемът му засяга приказката, подходящо е да бъден представен през призмата на приказка. Още по-силен довод за това е, че фрагментът и приказката са любимите похвати на немския романтизъм, един от най-видните представители на който е Фридрих Леополд фон Харденберг - Новалис. Фрагментът освобождава свободната мисъл от причинно-следствените вериги, както и от всякакви окови и изисквания и тя е оставена на нейния свободен - противоречив и парадоксален - полет. Фрагментът освобождава мисълта от лицемерната каузалност, защото една каузалност става малко или много лицемерна и неискрена, когато се изисква догматично и императивно винаги, независимо от основанията за това. Свързаността на отделните фрагменти е естествена, тя не липсва, дори когато е парадоксална от строго-логическа гледна точка и не спазва строгите правила на каузалността, а е подтекстова, асоциативна, метафорична, дори чувствена. Приказката пък, от своя страна, е върхът на романтическото изкуство (романтическият роман също е вид приказка), съперничи й може би само музиката. Приказката е триумфът на Въображението. При това приказката, за разлика от класическата философия, е достъпна за всички (за мъже, жени, деца, старци, учени и прости хора, за индивид и за народ като цяло) и на всички нива - съзнателно, несъзнателно, инстинктивно, интелектуално, чувствено, мистично-религиозно.

          Теорията на Въображението, повече от всяка друга теория, се разгръща само чрез самото въображение. По повод философията Новалис пише в един от своите фрагменти: "Философията може да се представи само практически, и, като дейност на гения изобщо, не се подава на описание." (Новалис. Фрагменти. Философски. Фрагмент № 54, фрагментите на Новалис са в превод на Никола Георгиев, (С) 1993).Тази сентенция с пълна сила би се отнесла и към теорията на Въображението, която е част от философията. Тя се разгръща най-добре именно практически, именно в творчеството, в пълната игра и в пълната продуктивност на Въображението - именно в приказката.

          С тези и други свои дръзки постулати романтизмът се превръща в основа на цялото изкуство на модернизма (макар че различни манифести му се противопоставят - но манифестът не е всъщност нито идеите, нито самото изкуство). Романтиците са очаровани от изкуството на Древността и от изкуството на Ренесанса, в които виждат потвърждение на възгледите си за гения и за всевластната сила на Въображението и свободата на Аза. Така романтиците, отхвърляйки т.нар. късно Средновековие и Новото време, стават мост именно между тези две епохи, от които търсят отломки, за да изградят своя нов духовен синтез. Новалис разказва една историческа приказка за християнството ("Християнството или Европа"), в която проклина края на ранното християнство на чудесата и вярата и разпадането на Средновековието, а в духовния крах на протестантството и в безверието на Новото време вижда сигурния Ренесанс на Християнството, което ще оцелее именно като отхвърлено от тези два културни "антихриста". Романтизмът за Новалис всъщност е Християнството, което ще се възроди от пепелищата на просвещението и пошлостта като приказка, като чудо, като чудноватото, като Поезията.

          1. Отмъщението на феята.

                              "Es gibt sie gestern nicht mehr und morgen noch nicht"

          Blixa Bargeld

("Няма да ги има вече вчера, а утре още ги нямаше" -

Бликса Баргелд)

          Ще разгледам теорията на Въображението на Новалис през призмата на две популярни романтически авторски приказки на друг немски романтик - Ернст Теодор Амадеус Хофман от Кьонигсберг. Това всъщност е прозрачна призма, в смисъла, който Новалис отдава на прозрачните предмети - предмети, през които творческата сила на светлината прониква свободно. Всичко може да се види през такава приказна призма - през нея лъчи самият извор на чистото романтическо Въображение.

          Първата приказка се нарича "Малкият Цахес, наречен Цинобър". Заглавието загатва идеята - някой е наречен с бляскаво име, на което не отговаря "малката" му същност. Самото заглавие е илюстрация на прословутата романтическа ирония (еквивалент на Кантовата игра на въображението). Един фрагмент на Новалис може да послужи като сентенция на Хофмановия сюжет: "Когато видиш великан, погледни първо къде се намира слънцето и прецени да не би това да е сянката на пигмей." (Новалис. Фрагменти. Антропологически. Философия на живота. Фрагмент № 811). В приказката се разказва как просвещенски настроеното правителство на измислена немска монархия изгонва всички феи от страната, с цел да отърве народа от пагубното и ненаучно суеверие. С други думи Просвещението изгонва приказката, изгонва самото Въображение, а така, според представата на романтиците, чудовищно осакатява "Народния дух". Една фея обаче оцелява в някакъв приют. Един ден тя намира малко изродче (рожба на новите времена) и го дарява с вълшебна сила да влияе така върху въображението на околните, че те да виждат в него всички достойнства, които принадлежат на намиращите се около Цахес личности, а на съответните личности да приписват уродливите постъпки на джуджето. Така феята, а чрез нея изгоненото Въображение, си отмъщава на тези, които в модерната си позитивна глупост изгонват основата на собствените си възприятия, преценки и живот - Въображението. Изгонвайки Въображението обаче, те се превръщат в роби на същото това Въображение, придобило уродливата форма на собствената им рожба - новият герой Цинобър. Именно магията на Въображението ги кара да придават достойнства на недостойното и изроденото, а истински достойното да отхвърлят като отвратително. За изобразеното от Хофман с хаплива ирония модерно човечество идеално подхожда определението от друг фрагмент на Новалис (Антропологически, Учение за човекa, № 709) - "Човечеството е една хумористична роля".

          По същество тази приказка е "критическа" схема, в която можем да свържем шегата на феята Rosenschoen (Розохубка) със шегата, която Кантовата теория е изиграла на Новото време, от което черпи своите основания, лишавайки го от собствените му позитивни научни основания. Теорията на Кант за играта на Въображението също функционира така, както магията на Цахесовото илюзорно великолепие. Способността за съждение на въздигналите "превъзходния" Цинобър блюстители на модерното общество е изцяло във властта на играта на въображението и на своята априорно способност - чувството за удоволствие.  В действителност всички тези модерни люде изпитват всеобщо удоволствие от общуването си с Цахес-Цинобър, освен потърпевшите, но именно въпросните потърпевши са свидетелство за пълната илюзорност, за пълната въображаемост на всеобщите преценки в неясната зона на прехода между сетивност (Vorstellen - представяемост, представи) и разсъдък (Verstand - схващане /на понятия/). Така всеки опит да се изгони въображаемото, Въображението, злостно и иронично се подиграва със своите недоброжелатели. Защото, за да се изгони Въображението, трябва първо да се изгони човешкото изобщо, а докато съществува поне един човек, това не може да стане.

          Главните герои на Хофман обикновено са студенти. Това се дължи отчасти на факта, че повечето романтици са станали такива каквито са именно в своето студентство. Можем да свържем образа на студента и с това, което мисли за студентите Маркузе, а именно че те са единствените истински революционни елементи на модерното общество, защото все още не са впримчени в социалните му мрежи. Студентът Балтазар от "Малкия Цахес..." е влюбен поет. Той лично е засегнат от "кантианската" шега на феята, затова търси изход от затрудненото си положение. Изходът е Господарят на Природата, или може би, ако цитираме Новалисовите "Ученици на Саис" - "Възвестителят на природата". Този човек е ученият Проспер Алпанус. Но той е учен не в протестантския или просвещенския смисъл на думата, а по-скоро в ренесансовия - той е пазител на знанието, на всичкото Знание - ето защо е и владетел на магията. Проспер Алпанус е ярка индивидуалност, която някак си изглежда като типичната ярка индивидуалност, той е идеалът за индивидуалността: личността на Новалис, Фихтевият Аз, така както си го представят романтиците ("...Бог е толкова личностен и индивидуален, колкото и ние - защото самият така наречен аз не е нашият истински аз, а само отблясък" - Новалис, Фрагменти, Философски, фрагмент № 153; "В Аза, в царството на свободата, ние всички сме всъщност напълно идентични - едва от там се отделя всеки индивид. Аз е абсолютното сборно място, централната точка." - пак там, фрагмент № 165). Царството на Проспер Алпанус е царството на природата (то е "абсолютното сборно място" на всичките й форми), но то е и царството на свободата, царството на Аза, царството на Въображението. Контра-магията, която прилага Проспер Алпанус срещу магията на играта на въображението в съдната способност на модерните люде е самото Въображение. Във Въображението всички граници се размиват ("Истината е пълна илюзия, както здравето - пълна болест" - Новалис. Фрагменти. Философски. Фрагмент № 203; "Човекът: метафора." - пак там, Антропологически, Учение за човека, фрагмент № 686; "Само елементът е прост, и тъкмо затова непредставим, и тъкмо затова - нещо въображаемо" - пак там, Натурфилософски, фрагмент № 1443), всички магии се разпадат, защото попадат под могъщата сила на единствената магия - самото Въображение.

          2. Завръщането в Атлантида.

          "Так как эсть две земли и у них никогда не бывало общих границ

и узнавшей пут кому-то обязань молчать,

так что в лучшых книг всегда нет имен,

а в лучшых картинах - лиц..."

                    Борис Гребенщиков

("И както има две земи, но те никога не са имали обща граница,

а който научи пътя е длъжен да мълчи,

тъй че в най-добрите книги никога няма имена,

а в най-добрите картини - лица..."

                              Борис Гребенщиков)

          Един от най-големите съвременни творци на авторски приказки Джон Р. Толкин пише в свое есе за вълшебната приказка, че светът се дели на два свята - свят на предметите, който съвременните възрастни смятат за единствения реален свят, и свят на Въображението, на магическата сила на Словото, на феите (на английски "вълшебна приказка" е "fairy tale", т.е. "разказ за феи"), на приказките. В същото есе Толкин се обявява против театъра и реалистичната живопис, защото смята, че те са нескопосано и смешно подражание - и на предметния свят, и на света на Въображението. Според него Шекспир може само да се чете, не и да се играе, защото това означава да се принизи и осмее, да му се подиграем. Толкин се пита може ли да има трети свят, който да въведе убедително и наистина света на Въображението в света на предметите и си отговаря, че дори и да е възможен такъв, той никога не го е виждал реализиран през живота си - двата свята остават изолирани и недостъпни един за друг. Това което се опитват да постигнат немските романтици обаче е именно въпросния трети свят, в който въображението нахлува на абордаж в ежедневието (такава е целта и на Новалисовия роман "Хайнрих фон Офтердинген"). Те се стремят към това по начин, идентичен на Кантовата критика. Ако света на предметите е въображаем, то следва да го изключим от представата ни за истинност и реалност. Всичко видимо е една фикция, ние не можем да видим видимото, нито да кажем какво е то и дали съществува, защото то се изкривява през сетивата и се превръща в система от илюзии. Ние си го въобразяваме.

          Тази ужасяваща и отчуждаваща представа за света като илюзия обаче е видяна от романтиците в нова светлина; романтизмът е нещо като коперников преврат на "коперниковия преврат" на Кант. Щом светът е фикция, значи всичко е въображаемо. Но щом всичко е въображаемо, значи именно Въображението е единствената  движеща продуктивна сила във вселената. Това означава, че Въображението е всесилно. То може да пренареди, да изгради, да създаде света. Човешката личност, която принадлежи на вселенския, Божествения Аз, следователно също е всесилна и с безкрайни възможности, тъй като владее единствената абсолютна и Божествена творческа сила - Въображението. Човекът, личността - това е центъра на света, той е движещата сила на Вселената. "Който гледа на живота като на самоунищожаваща се илюзия, е все още сам в плен на живота. Животът не трябва да ни бъде даден отвън, а създаден от нас роман."; "Актът на себенадскачането е винаги най-висшият, изначалната точка, генезисът на живота (...); "Най-чудесният, вечният феномен, това е собственото съществуване. Най-голямата тайна е човекът за самия себе си (...) Личността е хармония, сбор от много личности, гений (...)"; "Свободата е материя, чиито отделни феномени са индивиди." (Фрагменти, Философски, № 37; 38; 178; 189); "Идеята за микрокосмоса е най-висшата за човека (Ние сме космометри)"; "Човекът е започнал от инстинкта, с инстинкта трябва да завърши (...)"; "Уравнението за човека гласи: тяло=душа, а за човешкия род: мъж=жена."; "Всички хора са вариации на един цялостен, завършен индивид, т.е. на един брак." (Фрагменти, Антропологически, Учение за човека, № 698; 704; 714; 719); "Ние имаме една мисия: призвани сме да изградим земята." (Фрагменти, Бележки от физиката, № 1573) - пише Новалис. Всяка личност, която е пробудена за Въображението става това, което е - гений, или "гений на гениите".

          Пробуждането на обикновената личност за Въображението е основната тема в другата Хофманова приказка, която ще разгледам тук - "Златната делва". Главният герой отново е студент, студентът Анселмус, но този път той не е поет и мечтател, а най-обикновен, дори смотан немски младеж, чиято мечта е да стане чиновник, бюрократ. Не щеш ли обаче той вижда главозамайващо видение по време на един залез край реката Елба в Дрезден - ослепително красивата млада змия Серпентина, в чиито очи безмерно се влюбва. Обществото от немски филистери, с които общува Анселмус сериозно се загрижва за неговото душевно здраве, а годеницата му се чуди как да спечели отново любовта му. За тази цел тя наема една вещица, която да го размагьоса от чуждата (чудната) любов и да го омагьоса отново да се влюби в младата филистерка. В същото време по странни стечения на обстоятелствата Анселмус се озовава в къщата на архивариуса Линдхорст, който го наема за преписвач на древни ръкописи. Оказава се обаче, че архивариусът, не е никакъв архивариус, и даже изобщо не е човек, а саламандар - дух и цар на огъня, а чудно-красивата змия Серпентина е негова дъщеря. Саламандарът се разгневява, когато научава, че Анселмус е разбрал тайната му и затваря бедния студент в бутилка, в стъкленица. За голямо очудване на Анселмус се оказва, че в стъклени бутилки са затворени и всички негови другари-студенти, но за разлика от него те не съзнават това, а си въобразяват, че учат, че се разхождат из Дрезден, че гуляят. В това време пратената от вещицата да "размагьоса" Анселмус черна котка се среща с папагала на архивариуса Линдхорст в неговата вълшебна къща, в която сякаш е затворен целият свят със всичките му страни и епохи. Котката и папагалът влизат в жесток двубой, в който победител се оказва папагалът. В крайна сметка студентът бива освободен от бутилката, а вещицата не успява да го "размагьоса", или по-скоро омагьоса. Анселмус заминава за вълшебната страна, която някога е сънувал и в която живее Серпентина - Атлантида. Там той се оженва за змията, става принц, а тя е принцеса.

          Архиварят тук изиграва ролята на философа, такъв какъвто си го представят романтиците - владетел на световното знание и на вселенските тайни, не автор на трудове или преподавател, а "практик" и лечител на човешкото сърце ("Самородният принцип на философията трябва да бъде оздравяващият принцип, който те прави свободен, жизнерадостен и млад, могъщ, умен и добър"; "...истинската философия никога не е могла да бъде изобразена" - Новалис, Фрагменти, Философски, фрагменти № 30 и 31). Особена е ролята на философа като саламандар, дух на огъня. В натурфилософските си фрагменти Новалис често говори за огъня: ако животът е изгаряне, то човешката душа е самото горене, вечният пламък; окисляването е представено като отдалечаване от Бога, който е най-чистият, вечният и неръждаем метал, Бог съществува само във вакуума, извън въздуха, извън етера, извън кислорода, с който човек живее в качеството си на "въздушно създание" - ето защо Новалис твърди, че въздухът трябва да се изсуши, да изгори в Божествения огън, за да достигне душата до безсмъртието. Тези фрагменти очевидно са повлияни от представата за Хераклитовата философия, която призовава именно към "сухата душа", най-близо до вселенския огън - Логосa огън, слово, съзнание. В такъв случай саламандарът ни се явява не просто като философа, а като самия Бог, като вселенския Аз на Фихте. Неговото присъствие затваря филистерите и еснафите в собствените им научни стъкленици, в които те изглежда се чувстват отлично, и пробужда студента Анселмус - да се вгледа в собственото си Аз, в собствените си безкрайни продуктивни възможности. Това пробуждане става посредством една много интересна поетична фигура - влюбването в змията. В своите фрагменти Новалис пише, че човек ще се освободи от първородния грях по същия начин, по който го е придобил - като отхапе повторно ябълката. Влюбването в змията е аналогична фигура, то е унищожаване на Злото, завръщане в Рая, нещо като влюбения в ангелите Мефистофел от края на Гьотевия "Фауст". Огънят като символ и като архетип (първообраз, образец, ейдос) според Карл Густав Юнг (впрочем психоанализата несъмнено е повлияна от романтизма) отговаря на средновековния символизъм на Вярата и е противопоставен на водата (потопът) на протестантството, Просвещението и Новото време. От тази гледна точка симпатията на романтиците към огъня добре се съгласува с идеализирането на Средновековието и на ранното християнство от Новалис.

          Борбата между шарения папагал на Линдхорст и черната котка на вещицата - между пъстрото и безцветното - е борба между две антимагии. Оказва се, че за да върнат аутсайдерите обратно в своя свят на разум, логика и научност лицемерните и безбожни филистери на Новото време си служат с магия - при това с черна магия. Този парадокс напомня историята за малкия Цахес: дори филистерите не могат да излязат извън Въображението, извън изначално човешкото, което е единствената продуктивна сила. От своя страна, това, което задържа Анселмус в магическия дом на архиваря е вълшебството, вълшебството на любовта и въображението, безмерната сила на изначалното Въображение. Така черната магия на вещицата е антимагия за любов към дребнавото и ограниченото и против свободата на духа и истинската, романтичната Любов, докато вълшебството на саламандровия дом е антимагия против безверието и цинизма и за достигането на студента до истинския му универсален и поетичен Аз, Аз "който те прави свободен, жизнерадостен и млад, могъщ, умен и добър", който те прави принц на Атлантида. В сблъсъка на двете антимагии естествено побеждава универсалното, изначалното, Божественото и всесилното, което в крайна сметка е в основата и на двете, защото няма друга творческа сила освен него - побеждава светът на Въображението и Любовта, Атлантида побеждава черната магия на раболепното и ограничено ежедневие. Така студентът Анселмус изгражда истинското си Аз ("Аз - това е някой друг" - ще напише по-късно Артюр Рембо), изгражда безкрайния свят на Въображението, което твори света, и го твори поетичен и прекрасен - твори една нова Атлантида.

          Спасението на света за романтиците се крие във Въображението, в преподреждането и изграждането наново на целия познат свят, в една нова революция вътре в самия човек, така че той да достигне до истинския Аз. Затова романтизмът се стреми към творчески синтез на всичко - на поезия и философия, на всички жанрове и изкуства, на чувство и мисъл, на изкуство и наука, на мъжко и женско начало, докато светът достигне своя пълен синкретизъм, който е и единственото Спасение. Такъв пълен синкретизъм, при това достъпен за всеки човек, е именно приказката. Приказката е универсалното оръжие на романтиците. Всичко е приказка, защото всичко е Въображение - Въображението е всичко, няма нищо в страни или извън него, защото няма нищо отвъд всемогъщата Божествена творческа сила. Именно това е теорията на Въображението - теория-практика, чийто инструмент е приказното пренареждане и изграждане на света.

          Въображението обединява разпадналия се от безверие, лицемерие и раболепие модерен свят. В своите фрагменти Новалис се опитва да пренареди наново чрез играта на Въображението всички области на познатия му живот - ежедневието, философията, физиката и естествените науки, любовта, брака, политиката, историята, антропологията... Това преподреждане остава основна характеристика на цялото модерно изкуство - достатъчни са примерите Лотреамон, Едгар По, Бодлер, Рембо, Пикасо, Дали, сюрреалистите; дори на модерната наука - психоанализата, интуитивизма, теориите на Айнщайн и на Стивън Хокинг. Пренареждането цели обединението на света - новият творчески синтез на разпадналите се и отчуждили се същности. Близостта на романтизма до човешката природа способства масовата му популярност и въздействие - такива са и целите на самите романтици. Така романтичното (романът като жанр е само един от примерите за това) лесно се предава и достига духа на различни времена и народи. Достатъчно е да напомним факта, че почти цялата българска поезия от Възраждането до днес е по дух романтическа. Пък и няма народ, в който да не властва силата на Въображението, на поетичното, на музикалното, на приказката. Романтическият синтез започва своя триумфален ход с Йенската романтическа школа, за да достигне до такива модерни явления на достъпното синкретично изкуство, каквито днес са киното и рок-културата.

          "(...) Възможно ли е небесните тела да са вкаменелости? Може би от ангели. (...)" - пише Новалис в един от фрагментите си (Бележки от физиката. № 1572). Каква тъжна и величествена метафора на синтеза, обединението, на модерния свят, в който ангелите са вкаменелости: нещо мъртво и забравено; или нещо останало във вечността?...

          "Където има деца, там има златен век." - пише Новалис в друг свой фрагмент (Антропологически, Учение за човека, № 737) Такъв пълен си