Скандалът и Последното изкушение

откъс от дисертацията на Петър Канев

Истински проблематичното за настоящото поведение на римо-католическите елити към  актуално-понятни принципно християнски нравствено-метафизични послания на съвременния хуманизъм в популярното изкуство. Особено показателен в това отношение е случаят със скандала, свързан с екранизацията на романа на Казандзакис  “Последното изкушение на Христа”. Режисьорът Мартин Скорсезе, по това време ревностен католик, твърди, че този филм е неговата най-искрена и изстрадана молитва към Бога.[1] Филмът на Скорсезе действително е много по-християнски от канонична гледна точка и много по-римо-католически, отколкото творбата на Казандзакис. Режисьорът представя историята на Христовия подвиг като се придържа и в сюжета, и в диалога, много повече към текстовете на евангелията, отколкото към романа-първоизточник. Направен е опит да се съживят римо-католическите символи на вярата като се представят в цялостния им контекст, по начин, който е едновременно традиционен и понятен за съвременния човек. Заедно с това акцентът пада и върху съпреживяването на човешките и общочовешките измерения на съдбата и делата на Спасителя, на реалната осезаемост на трансцендентното като измерение на свързването на нравственото и метафизичното в контекста на човешкото в истинския живот чрез любовта, чрез непримиримото до крайност човеколюбие. Самото последно изкушение на Христа, предизвикало скандала, всъщност не противоречи пряко нито на канона, нито на текстовете в Новия Завет, нито на нравствено-метафизичното послание на християнството. Художественият му ефект е цялостното емоционално съпреживяване на величието на Христовия подвиг, разтърсващият катарзис, който води към осмислянето и разбирането на саможертвата и Спасението на човека в Христа. Противно на общоприетото мнение, смисълът му няма никакви сексуални конотации.  Изкушението всъщност представлява желанието за нормален обикновен човешки живот, в който липсва нравствения и духовния подвиг на радикалната човечност – животът, в който всеки съвременник може да разпознае всъщност собствения си живот. Посланието на изкушението е именно в едновременно емоционалното и интелектуално осъзнаване, че този живот, който водим е фалшив, че не е истински, че единствено истинският живот е следването на богочовека. В това отношение филмът на Скорсезе представлява модел за значим превод на автентично християнското нравствено-метафизично послание на метаезика на съвременния човек.

Резултатът от безспорно въздействащия опит на Скорсезе да съживи автентичното Христово послание, символите на църквата и дълбоко общочовешкия нравствено-метафизичен смисъл на традиционната християнска парадигма в нейната римокатолическа интерпретации е не само пълно заслепление на духовенството по отношение на дълбоко човечното и в този смисъл – дълбоко християнското нравствено послание на филма, но и яросното му поругаване с грозни и съвсем не духовни и не християнски епитети, с гневните протести, осъществени или организирани от елитите във всички християнски вероизповедания и със забраната на масовото му разпространение в много страни, сред които е и България. Характерно е че тази реакция е напълно идентична както в римокатолическата, така и в православните църкви. Филмът е защитен публично единствено от католическия епископ на Ню Йорк Пол Мур. Скандалът при премиерата на “Последното изкушение на Христа” е грандиозен, като в Съединените щати, така и в Европа. Стига се до там, че дори църковният хор, който е участвал в записите на музиката към филма е разпуснат, а членовете му биват не само уволнени, но и отлъчени от църквата.

След премиерата на рок-операта “Исус Христос – суперзвезда” на площад “Свети Петър” в самия Ватикан оправданието, че филмът на Скорсезе не е каноничен, защото Спасителят е недопустимо да бъде пресъздаван в изкуството е несериозно, още повече че това би означавало и забраната на шедьоврите на живописта от Ренесанса. След “Страстите Христови” на Мел Гибсън официалното изявление на Ватикана, че филмът на Скорсезе противоречи на римо-катилицизма, защото в него имало насилие стана напълно неоправдано.[2] Изглежда филмът на Скорсезе стряска църковните елити именно с дълбоко хуманната си и въздействаща крайно човеколюбива интерпретация на християнството. Същевременно по настоящем в интернет страниците на Ватикана присвятка с неонови блясъци реклама на кървавия хорор-филм на Мел Гибсън “Страстите Христови”, а в центъра на рекламното пано се люшка анимираното бесило на Юда Искариотски и се поклаща червен парцал, вързан за Христовия кръст. Подобно неадекватно отношение, макар и не толкова яростно, се усеща в официалната църковна позиция по отношение на също толкова дълбоко-хуманни, човечни и в същината си християнски нравствени послания в произведения като “Хари Потър”, “Междузвездни войни”, “Матрицата” и “Властелинът на пръстените”.

Генерално неадекватността на консерватизма и иновациите в апостолическита християнска парадигма може да се обобщи като нарушаване на основния хуманен (човечен, човеколюбив) християнски нравствено-метафизичен принцип: пример за такъв случай са и някои текстове в енцикликата Humanae vitae (За човешкия живот) на папа Павел VІ[3] (вж. Приложение). Неспособността на елитите и на част от духовенството на апостолските Църкви в Европа да оцени християнската същност на човечността и хуманизма е един от основните проблеми, които ерозират апостолическата парадигма днес. Човечните, човеколюбивите, хуманните и всъщност принципно християнски нравствени послания, които стават общочовешки на глобално ниво, но не произлизат директно от църковните институции не само, че не са оценени от духовните елити, но са яростно отречени от тях, заклеймени, поругани и дори анатемосани и забранени. Достатъчно показателен за неадекватността на нравствената позиция на Ватикана е и фактът, че през 1979 г. изтъкнатият реформатор на римокатолическата църква  и активен участник във Втори ватикански събор Ханс Кюнг е лишен от титлата професор по католическа теология заради «прекалено свободните му» и очевидно прекалено хуманни (човеколюбиви) възгледи. Неговите идеи са окачествени извън линията на католическата доктрина за вярата и поради позициите му за непогрешимостта на папата и тезата за сексуалния морал.